Razgrad
 
Изглед от Разград

История на Разград

Първите обитатели на днешен Разград са от късния палеолит, което се потвърждава от намерените останки на селища в местността Чуката край Разград и Друма до Осенец. Много повече и по-разнообразни са археологическите находки от по-късните периоди на древността. За това свидетелстват останките от стотина селища и селищни могили.

През последните две-три хилядолетия пр.н.е. и първите столетия на н.е. по-голямата част от Балканския полуостров е населяван от древните траки. Значително е тяхното присъствие и в Разградски район. Най-голямото и значимо тракийско селище се намирало в местността Демир баба (Железният баща) край дн. с. Малък поровец. От направените изследвания на археологическите находки от селището и от надгробните тракийски могили край близкото село Свещари е установено, че тук се намирал един от най-важните демографски, стопански и култови центрове на древнотракийската държава в територията на днешна Северна България. Възражда се хипотезата, че това е древнотракийският град Даус дава (градът на вълците), а още по-смело е предположението, че е историческият тракийски град Хелиус.

Друго по-голямо тракийско селище е открито в землището на Разград. За това свидетелстват намерените останки от оръдия на труда, битови и други предмети и особено открития в развалините на Абритус жертвеник от времето на тракийския владетел Реметалк I.

След продължителни войни римляните унищожават тракийската държава и през 45-та година от н.е. завладяват окончателно Балканския полуостров. Въпреки това, в продължение на още пет века траките остават доминираща народностна група в българските земи, в т.ч. и в Разградски район.

През своето 350-годишно господство римляните са принудени да отблъскват многобройни нападения на племената и народите, нахлуващи от Север и Североизток. За целта те създават система от военни лагери и крепости по южния бряг на река Дунав. Към края на I и началото на II в. те построяват второешалонни лагери и крепости на стратегически места във вътрешността на полуострова. През този период източно от днешния град Разград е основан такъв военен лагер. Постепенно край лагера се заселват отслужили войници, освободени роби и придошлите заедно с римската войска занаятчии и търговци. Тези заселници поставят основите на древноримския град Абритус. Още през втория век от н.е. градът се оформя като стратегически и стопански център. В него се кръстосвали важни стратегически и стопански пътища. За неговите мащаби, роля и значение може да се съди по останките от внушителни робовладелчески домове, изящни предмети с битово и култово предназначение, от богатото монетно съкровище и др. Неслучайно древните историци и географи сочат Абритус като един от най-значимите древни римски градове в провинция Долна Мизия.

Към средата на III в. от Север и Североизток нахлуват готските племена и техните съюзници - карпи, сармати и бургунди. Те опустошават и обезлюдяват голяма част от провинция Долна Мизия, като нанасят най-големи щети на селищата, разположени между реките Огоста и Русенски Лом. Особено кръвопролитна и съдбоносна за римляните е битката с готите край Абритус през 251 г. Тук са убити императорът Деций Траян и неговият син Херении Етруск.

За да възстановят големите човешки и материални загуби римляните заселват в Долна Мизия племена от отвъддунавските територии. Това довежда до частично изменение на демографския облик на провинцията, в т.ч. на Разградски регион.

След 395-та година Римската империя се разделя на две - Западна и Източна, наречена Византия. Останалите в нейните предели български земи са обект на постоянни нападения от отвъддунавските територии, особено през V и VI в. През този период Абритус е неколкократно нападан и разрушаван. В резултат на това градът загубва предишното си значение. През VI в. той е напълно унищожен, а днешна Северна България е обезлюдена. С цел да съживят стопанския живот на Долна Мизия и особено да запазят северната си граница от нови нахлувания, византийците заселват в провинцията големи групи от отвъддунавски племена, като им осигуряват статут на федерати.

Въпреки това, към края на VI в. славянските племена предприемат масово нахлуване през северната граница на империята. По-трайното им заселване започва едва след 602 г., но за кратко време те стават основна народностна група в по-голямата част от балканските територии на Византия и стават важен фактор в по-нататъшното им демографско развитие.В източната част на българските земи, включително и в Разградско, се заселва славянското племе севери.

През VII в. от отвъддунавските територии нахлуват прабългарите. Поради специфичните местни условия прабългарският елемент остава доминиращ в продължение на много векове в Разградско. Дори до средата на ХХ век местното капанско население запазва част от прабългарските нрави и обичаи. За демографското развитие на региона през Първата българска държава не са открити писмени извори. За него може да се съди главно по археологическите находки. През периода от VII до Х в. върху развалините на римския Абритус е съществувало прабългарско селище. От намерените в него останки е установено, че те са взаимствали многовековния опит на своите предшественици - траки, римляни и византийци в областта на материалната култура и че са се настанили трайно в този район на страната.

През византийското владичество, въпреки многобройните нашествия от север, особено на кумани и печенеги, не настъпват коренни изменения в демографския облик на района.

През Втората българска държава постепенно затихват големите демографски размествания, въпреки нашествията и временното настаняване на татари и на други племена в българските земи. През този период в Разградско се създава стабилна селищна структура. Местното българско население води отседнал живот, с утвърдени традиции в земеделието, скотовъдството и занаятчийството. Най-гъсто е населена Белоломската долина, следвана от Лудогорието. Това се потвърждава и от официалните турски документи за района от първото столетие на робството, в които се цитират имената на много селища, онаследени от Втората българска държава, а също и на много незаселени мезри, които били останки на унищожени от поробителите селища. До заробването му районът е гъсто населен с трудолюбиво българско население, имащо богати традиции в стопанския културен и религиозен живот. Свидетелство за това са останките от манастири край Цар Калоян и край извора на река Бели Лом, до дн. с. Монастирско.

Въпреки че още е дискусионен въпросът за старобългарският Хръсград, вероятното му местонахождение е в околностите на днешния Разград. По данни на арабския географ и пътешественик Идриси, той е бил един от оживените демографски и стопански центрове на Средновековна България. След покоряването на България от Османската империя в края на ХIV в. турските нашественици пишели името му Хезарград, Хезезград или Хразград, докато българите го наричали Разград. От това време са два паметника на културата в Разград с великолепна архитектура - джамията “Ибрахим паша” (1616), дело на строителния гений на местните българи, и Часовниковата кула, символ на града. Кулата е построена през 1764 г. от уста Тодор Тончев от тревненското село Дурча и два пъти е реставрирана - през 1864 г. и през 1998 г. Уникални паметници са също бронзовата скулптура “Момина чешма” и храмът “Свети Николай Чудотворец”.